Ненадминатият майстор на словото Йордан Радичков се ражда на 24

 Ненадминатият занаятчия на словото Йордан Радичков се ражда на 24 октомври през 1929 година в с. Калиманица, Монтанско. Завършва гимназия в Берковица. Дълги години е редактор в литературни издания. Започва да разгласява импресии, очерци и разкази в печата, а през 1959 година издава първата си книга с разкази " Сърцето бие за хората ". Неговият седми алманах с разкази " Свирепо въодушевление " (1965), както и идващите - " Водолей " (1967), " Козята брада " (1967), " Вятърът на спокойствието " (1968), " Ние, врабчетата " (1968), " Коженият пъпеш " (1969), " Верблюд " (1984) и други трансформират познатите за литератураната ни традиция повествователни правила и проправя пътя на белетрист от различен разред. " Неосветените дворове " (1966), " Всички и никой " (1975), " Прашка " (1977) и " Ноев ковчег " (1988) показват създателя като романист още веднъж в характерните радичковски измерения на жанра.

 Успоредно с това писателят се изявява като един от най-хубавите български драматурзи, чиито пиеси не престават шествието си по сцените - " Суматоха " (1967), " Януари " (1974), " Лазарица " (1979), " Опит за хвърчене " (1979). През последните години създателят прибавя нови линии в творчеството си - " Мюре " (1997), " Пупаво време " (2000).

 Радичков е едно от най-емблематичните имена в новата българска литература, отличаващ се със самобитния си жанр и запаметяващите се изречения. Писател, за който разпоредбите в художествената литература губят своята обичайната роля. Той е създаващият други възможности създател. Затова и ползата към неговото творчество е толкоз огромен. Два пъти е номиниран за Нобеловата премия за литература. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света. Напуска живота на 21 януари през 2004 година.

Представяме ви определени цитати на Йордан Радичков:

" Да крачиш пеша по света, като си подсвиркваш повърхностно с уста - чунким може да има нещо по-красиво от това! И най-нехайно можеш да пъхнеш ръце в джобовете си, и с най-нехаен тип да крачиш по полето. Облак смръщи чело, удари гръм и плисне дъжд, а ти вървиш пеша и си подсвиркваш повърхностно с уста, нищо, че са ти мокри ушите от дъжда. Виелица се свие и преспи вълчи подвига, а ти вървиш през преспите пеша, като си подсвиркваш най-небрежно - чунким може нещо по-красиво от това да се измисли! И ей я бледата зеленина, демонстрира безмълвно своя нос, пчела жужи по нацъфтелите ливади, а пешеходецът върви пешком сред пчелите, тревата постепенно се изправя след петите му и цялото поле дъхти на билка. Дълбоко вдишва пешеходецът миризмите на младата трева и си подсвирква най-небрежно. " ( " Ние, врабчетата " )

" Оттогава съм забелязал, че когато човек не схваща от дума, би трябвало да го удариш по главата, с цел да разбере! " ( " Ние, врабчетата " )

" Дано господ ни резервира от непознати страни! Какво биха споделили непознатите страни: Нямате ли си вие страна да хвърчите из нея, ами сте се юрнали, ще кажат, да хвърчите по нашите страни! " ( " Опит за хвърчене " )

" - Всяка работа е такава. Като я хванеш, не можеш да я оставиш на средата на пътя. - А бе аз знам, че е по този начин. Ама то туй не е като жена да я хванеш, пък да не я изпускаш. - То и дамата не е чак толкоз сигурна – сподели братът на Петър Маринков. – Като сапуна е тя. - Не знам дали е като сапуна. Пък може и като сапуна да е. - Същата е – сподели братът, който, въпреки и позастарял, още не бе женен, само че бе имал работа с една жена и таман поради това мислеше, че познава дамите. – Не виждаш ли, че сапунът, когато най-добре го стискаш, най-лесно се изплъзва из ръцете ти. Колкото повече го стискаш, толкоз повече се изплъзва. " ( " Свирепо въодушевление " )

" Есента татко ми умря и тогава аз продължих да садя лъвове в равнищата и да ожънвам зайци от нея. Съседите известно време се смяха, че садя лъвове, а ожънвам зайци, само че след това престанаха да се смеят й взеха да ме гледат изкривено. Откъде-накъде, викаха те, ние ще сеем леща, а той ще сее лъвове! Той да не би да е нагоре от нас! За да угодя на съседите, се отхвърлих от лъвовете и почнах и аз да садя леща. Тогава те почнаха да се смеят и да приказват зад тила ми, че не става човек от мене. Баща му, викаха те, сееше лъвове, а тоя седнал да сее леща. Тогава разбрах, че не би трябвало да чувам съседите. Сей лъвове, милостиви читателю, та въпреки и да жънеш зайци! Може би един ден ориста ще те възнагради и измежду мършавите зайци в твоята равнища ще те срещне умерено лъвът. Бог да те благослови! " ( " Домашна тетрадка " )

" Човек не всеки път е там, където е капата му. А при паниката въобще не може да се разбере под коя капа какво има. " ( " Суматоха " )

" Трудните уроци са по-мъдри и по-благодарни за индивида от лесните - това самичък съм го изпитал и го зная от опит. Лесният урок се усвоява с леснина и от него съвсем нищо не научавате. Трудният урок желае доста пот, само че пък като усвоите урока, за цялостен живот ще ви държи влага. "

" Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде доста признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, само че перата й са постоянно живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава загатна на нашия живот, а го съживявайте! " ( " Ние, врабчетата " )

" За мъжа дамата е като кладенче - от която и страна да се наведе над кладенчето, той може да утоли жаждата си. "

" Добре е човек да се научи да премълчава някои работи! Не да приказва или да мълчи, а да премълчава! "

" Много постоянно съм се замислял по какъв начин да убием мухата и би трябвало ли да изтребваме всички мухи? Ако един човек е за женене, да се дами, тъй като няма метод да изтреби мухата в себе си; той единствено ще страда от гъдела на тая муха, без да може да се избави от нея. Понякога си мисля даже, че някаква муха е завъртяла главата на Галилей, с цел да каже, че Земята се върти. Пък Земята в действителност се върти. Трябва ли тогава да убием мухата! " ( " Убий мухата! " )

" Учудвам се, като видя по малкия екран по какъв начин някой забележителен човек е посрещнат от навалица публицисти, въоръжени до зъби със звукозаписни устройства. Те са подготвени да задават купища неуместни въпроси, като че основната задача на журналиста е да те пита нещо неловко за тебе и да се учудва, че не му отговаряш! Не знам по какъв начин се усещат публицистите, изключително дамите. Мъжът, като по-глуповат може и да подтичва, само че на дамата това не й отива! "

" По тоя мотив Драги ми господине направи следната забележка: Ти, драги ми господине, би трябвало да знаеш, че всяка жаба си знае гьола и всеки колекционер, сбирката. Откъде-накъде си седнал да колекционираш влечуго, драги ми господине! Да си видял инцидентно някое влечуго да е седнало да колекционира врабчета? Не си видял и няма и да видиш, драги ми господине, тъй като влечугото гледа по какъв начин да те изяде, а ти си седнал да ги колекционираш! Еее, драги ми господине, драги ми господине! " ( " Ние, врабчетата " )

" Едно дърво стоеше самотно край пътя и доста тъгуваше, че няма другари. Наоколо бе пусто, по полето скитаха ветрове, само че никой не се спираше при него, прелитаха птици, само че нито една не се скриваше в клоните му, тъй като бе още голо. Наблизо минаваше река, но и тя не се спря нито един път при дървото да си побъбрят. Реката бързаше да се събере с друга река, с цел да си приказват дружно из пътя, до момента в който стигнат морето. Минаваха и хора, несъмнено, само че те си отиваха по работата и никой не се спираше при дървото. Понякога то си мислеше, че е най-хубаво да може да тръгне на някъде. Но дърветата не могат да вървят, не могат да избягат даже и когато видят, че селяните идват с брадвите да ги секат. Тъй беше до пролетта. Щом пристигна пролетта, дървото се разлисти, тури си доста хубава зелена шапка, само че отново си стоеше самичко. Веднъж то видя, че един ястреб преследва врабче в небето. Врабчето пищеше и защото в близост всичко бе голо, скри се в зеления клонак на дървото. Дървото не се разсърди. Те си бъбриха през цялата нощ, а на другия ден птичката си направи гнездо и легна в него да мъти. Един ден под дървото спря каруца. Селянинът разпрегна конете, тури им сено, а самичък той легна да си поспи. Минаваха други селяни, видяха хубавата сянка под дървото и взеха решение и те да си починат от пътя. Насядаха и почнаха да си описват истории, а дървото слушаше и му бе доста прелестно, че не е единствено. То стоеше и гледаше да разстила добре сянката си, да не би хората да кажат, че сянката не е хубава, и да си отидат. Оттогава, който минеше по пътя, все спираше под хубавата сянка да си почине. Вярно е, че дървото не можеше да върви с хората по пътя, само че нали из пътя им услужваше със сянката си! Тъй дървото си завоюва другари и разбра, че с цел да има другари, то би трябвало да им дава своята сянка. "

" Човек е дълго изречение, написано с доста обич и ентусиазъм, но цялостно с правописни неточности. ” 

Художник: Георги Ковачев - Гришата

Инфо: www.аfish.bg